Все не успявах да вляза в ролята на негова любов. Не се появяваше случай, който да ни събере като двойка.
А той изживя няколко половинчати любови, в които беше готов на всичко.
Бяхме в 10 клас, когато Любо дойде в класа ни. Беше притеснителен и много чистосърдечен. На 7-ия месец се влюби в една от нашите съученички.
А тя се направи на влюбена и все го въртеше на пръста си. Дори го представи на родителите си, а те доста го харесаха.
През това време тя всъщност излизаше с най-харесваното момче от класа. Любо сякаш не искаше да види какво се случва.
Докато един ден не ги завари в една стая на купон в нейната къща. Дори след тази случка, той остана „с нея“. Тя сякаш го ползваше за прикритие, защото родителите й смятаха нейното истинско гадже за потенциален престъпник и й забраняваха да се вижда с него. Докато Любо беше „добро момче“.
Така Любо делеше своята любов с друг човек – и го приемаше. Толкова много сме говорили за това – аз бях негова приятелка. Толкова години. И изслушвах всички оправдания, които той измисляше, за да прости на момичетата, които просто си играеха с него.
„Истинската“ любов
Любовта ни оцеля
Тя беше симпатична и наистина го харесваше. Но абсолютно не си представяше да има семейство и деца. Именно затова го заряза в деня на сватбата.
Той беше решил, че фактът, че се е съгласила да станат семейство, означава, че ще имат деца. Но за нея нещата не стояха така. Тръгна си сутринта, преди дори да облече сватбената си рокля.
Любо го преживя много тежко. Бях до него – вече като колега. Така се случи, че работехме на едно и също място и аз бях дясната му ръка. Продължавах да бъда негов изповедник.
Влюбчивата
Трябваше да минат месеци, преди той да излезе от отчаянието. Хвърли се като лъв в работата си и сякаш взе решениe никога повече да не се влюбва.
Докато не се появи Силвия – добронамерена, с прекрасно чувство за хумор, душата на компанията. Всички я обичаха и сякаш тя обичаше всички.
Именно това се оказа проблем: тя не просто му изневери, ами и забременя и той разбра това, едва когато при раждането се яви бащата на детето. Но не му даде името си.
А Любо, въпреки че нямаха брак със Силвия, прие детето и му даде фамилията си. Заживя със Силвия. Отглеждаше чуждото дете като свое. С много обич и всеотдайност – той си е такъв. Но Силвия не изтърпя дълго това положение – и му изневери отново. И отново.
В един момент Любо просто не знаеше на кой свят е – всичко това започваше да се превръща в истинско мъчение. Той обичаше и искаше да бъде обичан. Но съдбата го срещаше с неподходящи, сякаш не умеещи да обичат жени.
Една вечер, докато приготвяли вечерята вкъщи, Силвия го изненадала с покана за сватба – да й бъдел кум. А той смирено прие тази роля в нейния живот. Остана единственият наистина загрижен за детето й човек. Той смяташе това дете за свое – грижеше се за него и беше убеден, че то не трябва да страда заради влюбчивата натура на майка си. Разбирате ли – той пак намираше как да оправдае невероятно странния подход към живота, който Силвия имаше…
Изискващата
Казваше се Деница. Тя беше като някаква машина за претенции. Все трябваше да я води някъде, да й приготвя закуска и да й я поднася в леглото, да урежда най-невероятните почивки всяка година. Изкараха така 3 години, докато тя му спретна невероятен скандал, защото самолетът им закъснял с 1 час. И се раздели с него там, по време на полета на връщане от почивката.
Ревнивата
Тази беше уникална. Да ревнуваш Любо – от кого? Никога не беше давал повод. Винаги е бил всеотдаен, когато обича. Помня, как един ден ми се обади и каза, че напуска фирмата. Заради нея. Всъщност – заради мен. Какво общо имам ли? Ами ние прекарвахме по цял ден заедно във фирмата и бяхме чудесен екип. Но Таня го искаше само за себе си. Аз бях пречка – много говорел за мен вкъщи. Нормално, след като се знаехме от толкова години и съдбата ни беше свързала така, че прекарваше с мен повече време, отколкото с която и да било жена. Но никога не беше имало нищо между нас.
Аз имах приятел, който знаеше, че не може да има любовта ми, защото душата ми копнееше за друг. Но беше приел това положение и живеехме заедно, сякаш в очакване съдбата да преобърне нещата.
Нямаше как да ги преобърне, защото аз не мислех, че Любо някога ще погледне на мен като на обект на своите чувства, на своята любов.
Аз бях приятелчето. И никога не му бях споделяла своите чувства. Не за друго – просто около него все имаше някоя жена, в чиято любов той безрезервно вярваше.
Така нашите пътища се разделиха – за 10 години!
Един ден, 10 години по-късно, се срещнахме в едно кафене. Беше толкова хубаво и вдъхновяващо. Разказвахме си с часове. Не, аз нямах семейство. И той нямаше. Беше изживял още три такива половинчати любови. А аз се бях разделила с моя партньор – той все пак намери жената, която му даде цялата си любов. А аз все още чаках.
– И така – няма да я намеря аз тази истинска любов, с която да прекарам живота си. Явно не заслужавам обич.
Ето това беше моментът, в който не се сдържах – просто го целунах.
– Какво правиш? Не го прави от съжаление!
Какво ти съжаление? Ако съжалявах някого, то този някой бях самата аз.
– Любо, наистина ли не разбираш? Обичам те – от първите дни на нашето запознанство.
Той беше сразен. И той ме обичал, но си мислел, че го приемам само като приятел. Не предполагал, че го виждам от такава страна. И никога не посмял да попита.
Така ние двамата загубихме 20 години. Но най-накрая нашият момент дойде.
Сега сме заедно вече 22 години.
И преди няколко дни дъщеря ни ми сподели колко е влюбена. Момчето си го бива и знам, че и той я обича. Какво й казах ли? Да не чака 20 години, а да изживее любовта си.
Н.Т., Плевен
Историята е публикувана в сп. „Журнaл за жeнатa“
